— Запазих целия си следобед за Таня и теб.

Таня, усмихната отново, бе обвила ръце около врата на Чейс и звучно го бе целунала в устата.

— Обичам те! А ти ще се влюбиш в къщата, като я видиш.

Сложил ръце на кръста й, той силно я бе притиснал към себе си.

— Може би, но не толкова, колкото съм влюбен в теб. Обади ми се по-късно.

Беше ги изпратил до вратата и им бе помахал с ръка.

Тогава Таня и Чейс се бяха видели за последен път. За последен път се бяха докоснали, за последен път се бяха целунали. Марси и Таня бяха отишли без него до празната къща и бяха прекарали един цял час в обсъждане на достойнствата й.

— На Чейс много ще му хареса — бе я уверила Таня, докато разглеждаха една от просторните стаи. Приличаше на развълнувано дете, което едва се сдържа да не сподели с другите страхотната си тайна. Усмивката й бе очарователна, очите й блестяха от щастие, животът й се струваше прекрасен.

А сега бе мъртва.

Сърцето на Марси се сви от болка като видя до себе си съсипания й, опечален съпруг.

— Чейс, съжалявам. — Думите с хриптене излизаха от устата й. — Ужасно съжалявам.

Искаше й се да протегне ръка и да го погали и дори се опита, но веднага осъзна, че ръката и ключицата й са стегнати в гипсова превръзка. Дали не бе дошъл, за да я наругае за безразсъдното й шофиране? Дали не обвиняваше нея за злополуката? Тя ли беше виновна?

— Ние… ние изобщо не го видяхме — гласът й бе толкова слаб и несигурен, че й се стори като глас на напълно непознат човек. — Той просто… връхлетя… изневиделица и…

Чейс се отпусна на стола край леглото й. Изобщо не приличаше на мъжа, когото бе видяла предишния ден. Високото му, здраво тяло сега бе прегърбено и отпуснато. Лицето му бе набраздено от бръчки. Сивите му очи, обикновено изразителни и дружелюбни, сега бяха кръвясали и безжизнени. Никаква светлинка не проблясваше в тях, никакъв признак на живот — сякаш самият той бе умрял заедно с жена си.